Имам усещането, че като отидем да живеем в чужбина, губим се, скриваме се и спираме да живеем живота си. Заглушаваме гласа си. Загърбваме свидното си. Изолираме се. И живеем някак си.

Противоположно на общоприетото мнение, че който е в чужбина е щастлив и се радва на един по-добър живот отколкото в България. Всъщност не е съвсем така.

Езикът е майчиният, българският. Той ме вгражда дълбоко, дълбоко в корена ми, в земята, в тялото ми. Езикът реди пластовете в мен, образува ме, запълва ме, дава ми смисъл и посока, прегръща ме в сигурните си обятия.