Българка в чужбина

Имам усещането, че като отидем да живеем в чужбина, губим се, скриваме се и спираме да живеем живота си. Заглушаваме гласа си. Загърбваме свидното си. Изолираме се. И живеем някак си.

Противоположно на общоприетото мнение, че който е в чужбина е щастлив и се радва на един по-добър живот отколкото в България. Всъщност не е съвсем така. Защото ако не работим по себе си и то доста дълбоко, ние си оставаме същите хора каквито сме били и в България. Хора със същите мисловни и физически модели просто отишли да живеят на друго място. Всъщност, ако сме имали проблеми в България, ще ги имаме и където и да сме по света. Дори всичко може да се задълбочи още повече.

Говоря от личен опит. И всеки има правото да не се съгласи с мен. И тук темата е не дали ще се върнем някой ден обратно в България. Темата е да успеем да приемем себе си като българи и хора на първо място. И да го заобичаме този живот! Да се смилим над него. Да се смирим и да живеем за себе си. С чувство и отдаденост. Със свързване с партньорите ни и приятелите ни. Но на едно истинско и дълбоко ниво. На ниво отдаденост. Не на половина. Не тихомълком. Не между другото. Не само когато сме в добро разположение, а когато сме изморени или пък не сме в настроение. Не като зависими, а като равни. От тук се раждат истинските отношения. От там идва смисълът.

Иначе какво става, вързваме се с всекидневни разговори с родителите си и потъваме в бездната на зависимостта. И така оставаме малките деца, които все някой трябва да ги дундурка - я родителите, я държавата, я партньорите ни. Страх ни е да поемем отговорност за живота си. Неспособни сме да установим смислени приятелства с хора на нашата възраст и положение. И така живота си минава и болестите идват.

Тук да кажа на тези, които ще скочат срещу мен. Обичам родителите си. Но те си имат техния живот. Аз имам моя живот. Важно ми е да си гледам и да живея моя си живот.

По себе си усещам, че колкото повече удобства има около мен, толкова повече затъвам. Живота в чужбина може много да ни заслепи. Да спрем да усещаме и разбираме кое ни вреди и кое ни помага. Важно ми е да си пазя душата чиста. Да се усещам кога съм кривнала по пътя си. Да слушам и разбирам партньора си като ми дава обратна връзка. Да се връщам обратно там където трябва да бъда. И да си гледам работата.

Пиша този текст, не за да критикувам. А защото ме боли. Аз съм една от вас и ми е важно да отворя пространство за мнения. Не съм видяла някъде да се говори по тази тема. Всичко се покрива. Всичко е розово и перфектно, а истината много често е различна.

Вярвам, че ние българите, където и да сме по света, можем да имаме един смислен и достоен живот, стига наистина да го поискаме. Да се отворим за него.

А вие какво мислите по този въпрос? Ще ми е интересно да прочета и вашата гледна точка.