За мекотата

Оставям се да потъна в мекотата на тревата.

🌱

Мекотата, нежността, чувствата винаги са били там в моето скрито аз. Скрито за всички около мен, скрито дори за най-близките ми хора. Скрито дори и от мен самата в голяма част от живота ми. Мога да изпитвам бурни емоции и чувства, но винаги нещо ме е плашело и спирало да оставам в тези чувства, да ги изживявам, да им дам пространство, да ги приобщя и сътворя под някаква форма. Какво ме е спирало? Страхът - моят “верен приятел”. Страхът да не бъда наранена, страхът да не остана сама, страхът да не бъда отхвърлена. Но сега разбирам, че болката винаги ще я има. И точно тя засилва любовта и приемането. Тя смекчава сърцето, за да може то да чувства все повече и повече.  

Вместо това съм приемала чувствата си като нещо незначително, нещо с което си губя времето, в което трябва да организирам и планирам неща, които да ми носят пари и материална изгода. Закърмена съм с усещането, че като извършвам някакво действие, което би ме довело до резултат, емоциите ми, чувствата ми и усещанията ми нямат място там. За да успея, аз не чувствам. Отивам в твърдостта. Ставам робот. Или по-скоро се опитвам да бъда робот. До момента, в който вътрешното ми дете е толкова изтощено и изтормозено, че спирам да действам изобщо. Вцепенявам се. Буквално и преносно.

Сега осъзнавам, че всъщност съм бягала от сърцето си. От онова най-нежното, най-бебешкото и най-уязвимото кътче от себе си - моята душа. Там където мечти, чувства и емоции се преплитат. Там където се чувствам стоплена, нахранена, целуната и много обичана. Точно от това място мога да обичам и аз. Да се грижа и да давам.

🍀

Тревният килим е мек. И аз най-после се отпускам върху него.